За Белене, престъпленията на комунизма и последната жена, минала ...
Из уеб страницата на
Цветана е родена на 20.03.1928 година в село Лесковец, област Перник в петчленно семейство. Баща ѝ е майстор. Цветана приключва начално учебно заведение в с. Лесковец и прогимназия в Батановци. В интервала 1942 – 1946 година учи в Пернишката девическа гимназия и след довеждане докрай кандидатства компетентност „ Агрономство “ в Софийския университет, само че не я одобряват, защото няма утвърждението (характеристика) на комунистическата власт. През 1957 година приключва Минен колеж – Перник. Впоследствие работи на разнообразни административни длъжности.
От 1946 година се увлича по концепциите на анархизма. След отхвърли да ѝ бъде разрешено да учи в университет дружно с Любомир Джерманов и Мария Доганова вземат решение да провеждат среща на младежи анархисти от Югозападна България в местността „ Китка “ край Гигинския манастир. На проведената през 1946 година намира се събират най-вече младежи от селата Лесковец и Косача. Групите от Перник, Радомир и София са спрени от служители на реда на гара Батановци, а тези от с. Бегуновци – от Брезнишката полиция.
На 16 декември 1948 година е задържана при акция против анархистите в България, няколко дни преди V конгрес на Българската комунистическа партия. Изпратена е лагера за насилствен труд в Босна (Силистренско). Остава там в интервала януари 1949 година – декември 1951 година През декември 1951 година е преместена в женската част на лагера в Белене (лагер „ Щурчето “), където остава до 20 април 1952 година
През 1948 година се омъжва за Любомир Джерманов (р. 1925., също анархист). Двамата, дружно с децата им, са неведнъж разселвани от комунистическата власт.
В годините след излизането на лагерите намират прехранване с работа на строителни кариери или в минния бранш. Намирането на работа в минния бранш е една от дребното благоприятни условия, тъй като работата е неатрактивна, сложна, властта постоянно е имала недостиг в обезпечаването на стимулирани и положителни служащи в този отрасъл.
По този мотив Цветана споделя: „ Тук работеха хора от цяла България и множеството от тях властта определяше като неблагонадеждни и врагове на народа. Бяха пристигнали тук, тъй като във вътрешността нямаше работа за тях. ”
„ И когато стигнах момента, в който взех решение, че най-страшното е да умра, се почувствах по своему свободна ", споделя тя.
Лагерите съставляват форма на административна принуда в комунистическата страна, при която хората са лишавани от независимост по решение на Министерството на вътрешните работи (МВР) - без правосъден развой, без право на отбрана, без съответно обвиняване и без избран период.
Лагеристът не знае в какво е упрекнат и по кое време ще бъде освободен. Министерство на вътрешните работи употребява изпращането в концлагер при репресии на разнообразни политически, публични, обществени или религиозни групи (при неявяване на действително осъществено закононарушение, за което да бъдат наказани), само че и при нужда от незабавна обща принуда.
Лагерът „ Белене “ е един от десетките сходни лагери в комунистическа България. Защо той е от особено значение свидетелстват думите на Борислав Скочев, създател на най-голямото проучване на лагера – „ Концлагерът „ Белене “ 1949-1987 “:
„ Някога намирах за неправда на историческата памет, че концлагерът „ Белене “ се е трансформирал в знак на комунистическата принуда, а имената на десетките други концлагери, които също са „ най-вярна витрина на социализма “, [...] са потънали повече или по-малко в мъглата на забравата. Още при започване на проучването си към този момент знаех, че в това има и логичност, и правдивост. „ Белене “ не е нито първият, нито последният комунистически концлагер, само че той съществува доста по-дълго от всички останали, от 1949 до 1987 година съвсем без спиране.
Географското разположение на този остров, откъснат от България от мощните води на Дунав, дава видимост на претърпяното от няколко генерации лагеристи възприятие, че си изтръгнат от родината, че си отписан от света на живите. Самата комунистическа власт до своя край целеустремено употребява името „ Белене “ като застрашителен знак. ” — Концлагерът „ Белене “ 1949–1987, Борислав Скочев (2017 г.)
Белене е едно същински красиво място. На беленските острови живеят стотици птици, а естественият парк „ Персина ” на фона на залязващото сълнце и порозовелия Дунав стопират дъха. Античната митница пък припомня за благосъстоянието и плодородието на земите ни.
Но тук са заровени и болката и контузията на цялото българско общество от годините на комунизма. Тук се е намирал най-големият и най-дълго просъществувал българкси комунистически лагер. Хиляди българи са подлагани на насилствен труд, принуждение и оскърбление тук без да са направили закононарушение - без съд и без присъда. Една част от тях в никакъв случай не си потеглят от тук.
За да гледаме напред, би трябвало да можем да гледаме обратно, в предишното си. Когато то е близо до нас, е изключително мъчително, тъй като родителите ни, бабите и дядовците ни са част от него. Някои от тях са били жертви, други са били директно забъркани в закононарушенията на комунистическия режим. Но множеството не са били нито жертви, нито палачи. И не са се интересували нито тогава, нито в този момент. Знанието е независимост.
Цветана е родена на 20.03.1928 година в село Лесковец, област Перник в петчленно семейство. Баща ѝ е майстор. Цветана приключва начално учебно заведение в с. Лесковец и прогимназия в Батановци. В интервала 1942 – 1946 година учи в Пернишката девическа гимназия и след довеждане докрай кандидатства компетентност „ Агрономство “ в Софийския университет, само че не я одобряват, защото няма утвърждението (характеристика) на комунистическата власт. През 1957 година приключва Минен колеж – Перник. Впоследствие работи на разнообразни административни длъжности.
От 1946 година се увлича по концепциите на анархизма. След отхвърли да ѝ бъде разрешено да учи в университет дружно с Любомир Джерманов и Мария Доганова вземат решение да провеждат среща на младежи анархисти от Югозападна България в местността „ Китка “ край Гигинския манастир. На проведената през 1946 година намира се събират най-вече младежи от селата Лесковец и Косача. Групите от Перник, Радомир и София са спрени от служители на реда на гара Батановци, а тези от с. Бегуновци – от Брезнишката полиция.
На 16 декември 1948 година е задържана при акция против анархистите в България, няколко дни преди V конгрес на Българската комунистическа партия. Изпратена е лагера за насилствен труд в Босна (Силистренско). Остава там в интервала януари 1949 година – декември 1951 година През декември 1951 година е преместена в женската част на лагера в Белене (лагер „ Щурчето “), където остава до 20 април 1952 година
През 1948 година се омъжва за Любомир Джерманов (р. 1925., също анархист). Двамата, дружно с децата им, са неведнъж разселвани от комунистическата власт.
В годините след излизането на лагерите намират прехранване с работа на строителни кариери или в минния бранш. Намирането на работа в минния бранш е една от дребното благоприятни условия, тъй като работата е неатрактивна, сложна, властта постоянно е имала недостиг в обезпечаването на стимулирани и положителни служащи в този отрасъл.
По този мотив Цветана споделя: „ Тук работеха хора от цяла България и множеството от тях властта определяше като неблагонадеждни и врагове на народа. Бяха пристигнали тук, тъй като във вътрешността нямаше работа за тях. ”
„ И когато стигнах момента, в който взех решение, че най-страшното е да умра, се почувствах по своему свободна ", споделя тя.
Лагерите съставляват форма на административна принуда в комунистическата страна, при която хората са лишавани от независимост по решение на Министерството на вътрешните работи (МВР) - без правосъден развой, без право на отбрана, без съответно обвиняване и без избран период.
Лагеристът не знае в какво е упрекнат и по кое време ще бъде освободен. Министерство на вътрешните работи употребява изпращането в концлагер при репресии на разнообразни политически, публични, обществени или религиозни групи (при неявяване на действително осъществено закононарушение, за което да бъдат наказани), само че и при нужда от незабавна обща принуда.
Лагерът „ Белене “ е един от десетките сходни лагери в комунистическа България. Защо той е от особено значение свидетелстват думите на Борислав Скочев, създател на най-голямото проучване на лагера – „ Концлагерът „ Белене “ 1949-1987 “:
„ Някога намирах за неправда на историческата памет, че концлагерът „ Белене “ се е трансформирал в знак на комунистическата принуда, а имената на десетките други концлагери, които също са „ най-вярна витрина на социализма “, [...] са потънали повече или по-малко в мъглата на забравата. Още при започване на проучването си към този момент знаех, че в това има и логичност, и правдивост. „ Белене “ не е нито първият, нито последният комунистически концлагер, само че той съществува доста по-дълго от всички останали, от 1949 до 1987 година съвсем без спиране.
Географското разположение на този остров, откъснат от България от мощните води на Дунав, дава видимост на претърпяното от няколко генерации лагеристи възприятие, че си изтръгнат от родината, че си отписан от света на живите. Самата комунистическа власт до своя край целеустремено употребява името „ Белене “ като застрашителен знак. ” — Концлагерът „ Белене “ 1949–1987, Борислав Скочев (2017 г.)
Белене е едно същински красиво място. На беленските острови живеят стотици птици, а естественият парк „ Персина ” на фона на залязващото сълнце и порозовелия Дунав стопират дъха. Античната митница пък припомня за благосъстоянието и плодородието на земите ни.
Но тук са заровени и болката и контузията на цялото българско общество от годините на комунизма. Тук се е намирал най-големият и най-дълго просъществувал българкси комунистически лагер. Хиляди българи са подлагани на насилствен труд, принуждение и оскърбление тук без да са направили закононарушение - без съд и без присъда. Една част от тях в никакъв случай не си потеглят от тук.
За да гледаме напред, би трябвало да можем да гледаме обратно, в предишното си. Когато то е близо до нас, е изключително мъчително, тъй като родителите ни, бабите и дядовците ни са част от него. Някои от тях са били жертви, други са били директно забъркани в закононарушенията на комунистическия режим. Но множеството не са били нито жертви, нито палачи. И не са се интересували нито тогава, нито в този момент. Знанието е независимост.
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ